История на Пиперково

пиперково

Това е селище от долното течение и устието на р.Янтра още от I век пр.н.е., когато се утвърждава силната гетска държава на Буребиста.Разкопките на могилите пез 1961 година показват,че е имало селище от него време разположено вдясно от сегашния път от селото към Ценово(останала е само една от тези могили). След смъртта му(44г пр.н.е.) местното население попада под властта на Рим.Създава се кастелът ЯТРУС в провинцията МИЗИЯ.По това време в раьона на сегашното с.Пиперково е имало три римски вили (селища).Сегашното село се пада по-средата на триъгълника,който те образуват,ако се свържат.През едно от тях(падало се е точно под ценовският баир в дясно от сегашния път) е минавал път свързващ ЯТРОС с центъра на МАЛКА СКИТИЯ(324-337г пр.н.е.) – НИКОПОЛИС АД ИСТРУМ. В началото на VI в. славянските племена достигат брега на Дунава.Прокопиус пише,че хуни и славяни ежегодно преминават р.Дунав и опустошавали цяла Скития и Мизия. По същото време от север се спускат аварите.Аварският хаган Баян превзема Ятрос и той бива разрушен.Славяните необезпокоявани започват да изграждат селища,но в раьона на Пиперково няма славянско селище. По- късно идват българите.през периода на утвърждаването на първата българска държава,земите по долното течение и устието на р.Янтра не са играли почти никаква политическа или икономическа роля.След смъртта на Симеон (27.V.927г) централната власт не била в състояние да запази обширната по територия държава и в 972г Византийският император Йоан Цмисхий завладява изцяло североизточните български земи.Заради печенегите и куманите византийците създават нова крепост и я наричат НЕОКАСТРО(сегашният Нов град).Предполага се,че по това време селището в раьона на с.Пиперково се е намирало в месността “Гатева могила” и се е състояло от българи.Доказателства за това намираме в турските регистри за облагане на не мюсюлманското население с данъците джеизие,ресим и райет.В тях са описани хаанета(домакинства) в българските села в този край.Така например в Кривина били зарегистриани 6 хаанета,в Новград – 5,в Ценово - 4, в Биберли(Пиперково) – 4, Ботров – 11 и т.н.В едно хаане били обединени няколко фамилии,свързани с родство. За година на основаване и образуване на сегашното село Пиперково се смята 1570 година.В Юбилеен сборник "Българско село", на библиотека "Наше село" издание София 1930година на стр.406 четем: "Наречено поради това, че първият му населник е бил пиперджия, т.е. продавал пипер. От начало е имало чифлик и зеленчукови градини. Разположено е в Дунавската равнина на 3км южно от р.Янтра и 24км.източно от Свищов. През селото минава шосето Свищов - Бяла - Русе. Къщите едноетажни, зидани от камък, плет и кирпич. Покрити с керемиди и пръст. Има градини и дворове. Нивите са главно от жито, царевица, ръж, слънчоглед. Обработва се лозата. Населението се занимава главно със земеделие,скотовъдство и правене на рогозки. Има основно училище, църква, кредитна кооперация, читалище, телефонен пост. Нуждае се от училищно здание и водоснабдяване." Според преданията на възрастни бивши жители на селото и някои исторически данни се предполага, че селището е образувано около 1570 год. Преди да се заселят жителите на селото са живели във старото селище КЮЧУК-КЮУ / малкото село / разположено във местността ''Гатева могила " по пътя за Ценово от дясно. За съществуването на това малко село говорят и се потвърждава от намирането на много останки от глинени съдове, каменни изделия и най-вече част от воденично колело от бившият жител на селото Вачо Генков, при оран на нивата. Според преданията в това КЮЧУК Кюу е нямало достатъчно вода, поради което по-голяма част от населението и животните са заболявали от епидемии и главно от чума. Смъртността била висока и малкото оцелели се изселват Една част се заселват около чифлика на Чауш бей ( Чаушево ) днешното с. Ценово, а другата -основната част от хората се заселват около чифлика на друг бей, който е бил разположен в низината, в днешните дворове на Павловите.Тука на това място е имало изобилна вода от един кладенец, който е наречен с името " чифлишки геран ", същият се намираше на мястото на днешния магазин срещу фурната. По-късно много българи прокудени от тежкото робство се заселват тук, като рода на Бойчевите, дошли от днешното село Каменец - Плевенско, Първомайските от село Бьлгарене , Поповци от Габровско, имало е още от В.Търновско и др.места. Другата версия за създаване на селото е следната: В тези земи е имало турски чифлици на Караман бей и Биберли бей. Чифлика на Биберли бей се е намирал в днешните ливади по понятни причини. Това е местност богата на вода, близо е до река Янтра и до централния път Бяла-Свищов. Не се знае с точност коя е била причината, но се предполага, че е вследствие на прииждането на нови заселници, от чифлика се образува селище, което е било разположено от сегашния кръстопът до сегашната сграда на кметството, което се наричало Пиперково на името на Биберли Бей. Това именно селище описва в спомените си П.Р.Славейков Според исторически данни и разказите предавани от поколение на поколение името на днешното село Пиперково идва от думите " БИБЕРИТЕ ", "БИБЕРЛИИТЕ", "ПИПЕРЛИИТЕ" , докато се стигне до ПИПЕРЛИ-КЮУ т.е. село Пиперково. Основният източник за произхода на тези гореспоменати думи "Биберите", "Биберлиите", "Пиперлиите" е това, че както този чифликчия - турчин, така и жителите на на това селище са засявали и отглеждали няколко вида зеленчукови култури и най-вече пипера ( биберите; корена на думата е латински ), чушлетата люти и сладки, които много добре са виреели във околностите. Много хора от околните селища са идвали тук да се снабдяват с такива зеленчуци, при което местното население се прославило като добри зеленчукови производители. Всичко това го доказва и по-нататъшното развитие на селото и след освобождението, когато площите са се разширили и се оформили така наречените " бостани " , " башчи " източно от селото, като за поливка са използували течащата вода от селото и изкопаните кладенци ( кофи ). Същите са били запазени до към 1950 година, като след създаването на ТКЗС на тяхно място се създава кооперативната зеленчукова градина. Тук всяка есен жители на селата от Беленска, Свищовска, Русенска и други околии са идвали на сезонен пазар за зеле на мястото във " башчите ". Продавало се на изгодни цени, с пари, в натура ( размяна - зеле за жито или царевица, ечемик дърва за горене картофи и др. ) За ученолюбивостта на хората в Пиперково разбираме от написаното в Летописната книга на училището започната на 28 август 1906година от тогавашният учител Александър Анчев. Той пише -"Шестедест-седемдесет годишни старци от с.Пиперково :Цвятко Енчев, Иван Димов, Аризан Великов и др. са разказвали,че когато били деца на десет годишна възраст тук в селото е имало учител ,който се е казвал Киро. За училище е служело едно здание ниско, изкопано в земята и полусрутено, обърнато с лицето си на Юг, което било построено срещу чешмата и моста в средата на селото, на което място 1906година се е намирал дюкяна на Минчо Тодоров Минчов, продаден от сина му на Тодор Георгиев./по всяка вероятност на мястото на днешното кметство/. В посоченото по-горе здание споменатия вече Киро е учителствувал и се е занимавал с бакалия. От учениците на учителя Киро някои знаят да пишат, а други знаят само азбуката." От същият източник научаваме за посещението на П.Р.Славейков в селото. В книгата на Ан.Тодоров "История на Българската литература" се споменава, че П.Р.Славейков в 1843 година тръгнал от Бяла за Свищов. Минавайки през Пиперково се отбил при един бакалин, който му разказал, че гръцкият владика в Търново е изгорил българските книги. Предполага се,че това е бил учителят Киро, понеже по-тези времена той е бил най-начетения и е знаел какво става в Търново." През 60-70години за този случай в селото се разказваше и пишеше в учебните по литература следното: "През 1845година П.Р.Славейков се сблъсква с негостоприемните Пиперковски кучета. На път от гр.Бяла за гр.Свищов, където е отивал да си търси работа като учител , той замръква в с.Пиперково.Отсяда в кръчмата на дядо Драган ( намирала се е на мястото на днешната сграда на кметството ), който му предлага своето гостоприемство и гоприютява за през нощта.Старецът е бил много сладкодумен и му разказал различни предания и случки от живота на хората по тези места. П.Р.Славейков не усетил кога превалила нощта и той трябвал да поеме своя път, но разказите толкова го впечатлили, че решил да ги за пише сядайки на един камък в местността "Драките " ( днес това место е по пътя за с.Караманово в дясно над МТС станцията ). Ето какво разказва за случилото се самият П.Р.Славейков в "Автобиографията" си: "С мрака стигнах в Пиперково и попитах за даскал, ако има там или поп. Някои добри хорица ме заведоха до къщата на попа, синът на когото бил даскал в селото, но сега, лете не събирал момчетата. Като влязох в двора, кучетата скочиха върху ми и показваха гостоприемството, което ме очакваше. Мина се време, до де се отбраня сам от кучетата и през двора до дола до къщната врата. Застаряла една жена в кирливи и опърпани дрехи, се подаде на вратата да ми каже, че даскалът бил из село, а дядо поп си бил легнал и позаспал. да не продължавам:отказаха ми гостоприемство и аз бях принуден през настаналата вече нощ да ходя по опустелите улици в селото, реследван на всяка стъпка от враждебно настроените против окъснели пътници селски псета. Повече от час се скитах, доде намеря де да пренущувам. Най-после установих се накрай село в един бордей, който беше нещо като дюген или кръчма, но вътре нямаше, освен две.три бъчевки и возилници, ни стол, ни възглавница някаква, нито пък лавица някоя за сядане. Пиперково е паметно за мен не толкоз по тая неприятна случка на поповото спотайване, поради което се изложих на дълги разправии с неприветливите пиперковски кучета, нито по неудобството за пренощуване, в калния и влажен бордей, а по едно друго обстоятелство, може би за читателите не толкоз важно, но за мене не лесно забравимо. Пренощуването ми в Пиперково ми е дало пръв път повод да се помъча да стана нещо като писател български.за зло ли, за добро ли, и аз не мога да си обясня още, но странно е това, че първата писателска идея ме посети в това, тъй да кажа, нестранолюбиво за мен село, и аз прося снизхождението на читателите, ако се отстранявам малко от предмета си да спомена нещо за това, както и какъв край взима първият период на моя даскаллък. Както казах, в знаменития пиперковски бордей нямаше де да си послужи и да поседне пътник човек, тъй уморен като мене и раздосодован от непрекъснатото лаене и преследване на селските псета. Сред бордея имаше само един пюшкюнец от една чепорлива дъска и не вещо прикован о стряхата на бордея и подпрян на три-четири забити в земята клечки:на този пюшкюнец сложих аз торбичката си, па и сам се посложих. Освен кръчмарина, човек около 60-годишен, но здрав още на глед и лек, нямаше никой друг по това време в кръчмата. Като пиперковски кръчмар, той ме прие доста вежливо. Наскоро аз имах случай да узная от него, че той бил от Бяла, че бил войник, ходил по Стамбул, пасъл царските атове и косил сено по Кеатханата. В същото време той се домогваше да узнае от мене кой съм аз, отде съм, отде ида, къде отивам и защо ходя сам. Не трябва казване, че кръчмарят-старец беше колкото любопитен, толкоз и приказлив; обичаше да разказва и умееше доста хубаво и сладко да приказва, тъй щото можеше да се слуша без отегчение. Моите отговори на разпитването му дадоха повод да се заприказва за гърците и за практиката им в Цариград и той се впусна надълго да разправя за вероломството на гърците, за издайството на духовният им глава и как направили те за да изтребят всичките книжевни българи и да се затрие българската книга.ова предание съм слушал аз из после и от някои безкнижни българи, чел бях го и в историята на отца Паисия, но трябва да кажа, че далеко нетъй, както ми го разказваше пиперковския кръчмар, дядо Драган. Той разказваше чудеса хитрини и лукавщини на гръцките калугери за премахването на българската книжевност; представяше за силно трагически безчеловечия, направени от турците при избиването на българските учени. Легендарните му проповедки за гоненията на българските калугери по манастирите, за личбите и чудесиите, станали за спазването на българските слова,бяха тъй занимливи, щото ако и доволно на читанката за онова време, още и уморен както бях аз, стоях та го слушах "зяпнал в устата му" както казват нашите.Беше настанало петляно време. Дядо Драган не беше още свършил приказките си, когато излаяха псетата наблизо до кръчмата и пред нас след малко се яви един момък с рунтав, но крехнат калпак, с червена шапка и дълъг перчем(чомбас – мъжка прическа на древните българи;смятало се е,че когато човек умре Тангра ще го изтегли за тази коса), с пъстър аладжан елек и с дивит, затъкнат на пояс, тъй като да не остава невиждан, по което заключих, че ще е селски някой граматик. Дядо Драган го посрещна с "добре дошел, даскале" и седна пак на голата ми земя до дивния ми пишкюн, който тоже се обади ,като изпращя, когато рекох да се поотместя, за да сторя място на госта.но той даскълът, приклекна на прага у входа на кръчмата, а старецът подкачи пак прекъснатия за малко разказ. Когато вече свърши дядо Драган, даскалът, който беше не друг освен попския син, се вмести в разговора. Ние се здрависахме, поразпитахме се за живо-здраво, опознахме се като еснафдаши /колега по занятие/и се разприказвахме за това онова по занаята си. Аз имах случай да блесна с моята начитаност в черковните книги и не се свенях да показвам доколко съм вещ в даскаллъка, като не забравях тук-там в разговора си да втиквам по някоя от "избраните си думи".не помня сега как дойде реч и моят събеседник, пиперковският даскал, отвори дума нещо за вълците. Той искаше да разкаже за една случка, станала миналата година, за която и аз бях чувал, в Бяла като бях. Но."аз вам да ви го пиркажа същински, както беше то - каза дядо Драган - че да видите чудо и помен". Ний на драго сърце му дадохме ред да прикаже той за тази случка. Работата беше твърде проста.Един момък от пиперково задирял някоя мома от Бяла. На момата баща й не я давал на този момък, защото не можал да му даде за обуща/бабахакъ/ толкоз, колкото искал той. Момата сторила да пристане на момъка и да иде подире му без волята на баща си. Една нощ, през зимата, момъкът отива на Бяла, извежда момата из бащини й и я повежда към Пиперково. В пътя ги сполетява вълчешка глутница. Момъкът сколасалда възкачи момата на една круша, но не пристигнал да се възкачи и той.вълците го нападнали и той, възблегнат на крушата, с един габровски нож, що носел, бранил се вече, доколкото можел, съсякал три вълка, другите най-подир побягнали и той завел момота дома си в Пиперково. Но дядо Драгантъй подробно и тъй увлекателно разказваше за всичко това:как се задиряли младите,как се нагласили да бягат,как ги сполетяла на пътя вълчешката глутница, как се спуснали вълците и с какво остървение нападали момъка, как той неустрашимо се борил и ги съсякъл, как те наваляли, та дърпали съсечените си другари и ги разкъсвали - щтото простата случка със селския момък се представяше от дяда Драгана като някакъв важен геройски подвиг. Аз се дотолкоз увлякох от разказа му,щото тогаз още турнах на ума си непременно да опиша както историята на този маловажен случай, тъй и чудесното онова предание за навета на гърците връз българската книжнина. Още сутринта в пътуването си от Пиперково за Свищов на две места сядах да си почивам и да се опитвам в писателския занаят , ако е занаят това, дето да драще човек, каквото му скимне, и да записва, каквото му се ревне и което нему харесва, ама било то нещо като "ни вряло, ни кипяло". След смъртта на писателя за да засвидетелствуват почитта към паметта на Петко Рачев Славейков, хората от селото решават училището, читалището и главната улица да носят неговото име. Години наред учениците поддържаха мястото където Славейков е седнал за да запише разказите на дядо Драган, управата на селото бе взела решение за направа на паметна плоча в двора на училището, но криво разбраната демокрация от последните години разруши всичко това. Основното население на с.Пиперково е от старата етническа група Хърцои. Като докозателство за това ще приведем написаното от д-р Л.Милетич в книгата му "Старото българско население в Североизточна българия"(София 1902год). Ето какаво пише той - Като миним Янтра от Беленска околия,стъпяме в Свищовска околия, където има доста села със старовремски жители "полянци", които и по носията си съвършенно си приличат с известните нам белези, по които разпознаваме старовремското население от пришълците планинци(полянци). Най-съществените, характерни части от облеклото на полянците ги има по всички стари села в Свищовско. Ала вторият белег - езиковия, по който още по-сигурно до тук се върви по дирите на стария хърцойски елемент, главно членната форма на - О, вече не се оказва сигурен критерий, понеже с изключение на няколко села близо до Янтра, а именно Долна студена, Яйджи, Пиперково, Караманово и Вардим, дето още се говири членът на - О, във всички други стари села членната форма гласи, както и у балканджиите на - Ъ, рядко на -ЪТ(були гъ кракъ). Ала инак наречието на полянците не се е изменило много, така че още явно личи свръзката му с наречието на хърцоите от речените няколко села, като Долна студена, Пиперково и др.А , че изобщо по старите села и по Свищовско в минали времена, и то без съмнение до неотколе,се е употребявала членната форма- О, има доказателства. Първо очевидно е ,,че новата членна форма на - ъ(т)полека лека е изместила старата на - О, идейки от запад към изток. В село Пиперково както се казва още съществува членъ на - О, казват например"ох чи мъ були крако". Няма съмнение,че за речената промяна в езика силно са повлияли многобройните блаканджийски села от към юг и югозапад именно откъде Паскалевец, Павликени, както и от Севлиевско. Тук са и селата Сухиндол, Бяла черква, Мусина и др. Балканджиите тук са заселени през първата половина на миналия век. Освен тях има балканджии, разпространени по цялото поле към Свищов и Дунава. Най-сетне не бива да забравяме, че и в по-старите села през миналия век се заселват балканджии смесвайки се с хърцоите, така че влиянието на първите можело отчасти да се отрази и в езика на следващите, които са отслабвали в сравнение с пришълците поради честото изселване на старовремското население във Влашко. Доказателство за наличието на членна форма на - о, има в новобългарски дамаскин писан в Свищов на 1753год. Дамаскинът принадлежи на свищовското читалище "св.св.Кирил и Методий"(N28). От там Милетич вади образци в съчинението си "Членът в българския и руски език" Свищов, като търговски град, винаги е привличал поселници, главните от които са били предимно по-развитите от всяка страна планинци откъм Ловчанско, докато от друга страна коренният български елемент тук постепенно се е намалявал главно чрез изселване отсреща във Влашко. Така през 1828година по-голямата част свищовчани минали Дунава и се настанили в и около Александрия и там останали.Старото население се е запазило в селата Долна студена, Яйджи, Пиперково, Караманово и Вардим.Хърцои са се запазили още в селата по Свищовско Царевец, Саръярь(Х.Димитрово), Вързулица, Козловец, Българско сливово, Хаджи Муса, Овча могила, Козар Белене, Българене, Пети Кладенци, Лъжене, но освен тях в тези села вече са се настанили "павликяни"(български католици), които сътавляват половинато от населението. Пещемали се носят в следните от казаните села:Вардим, Царевец, Караманово, Пиперково, Саръярь, Козловец, Българско сливово, Долна студена, Чаушево, Вързулица и Овча могила. Главната отлика в женската носия на всички крайдунавски "хърцои" се сътои в бележититие 2 престилки - една отпред и друга отзад , които се опасват връз ризата. И у Иречека(Княжество България, бълг.прев.с.81) се споменава за него: "Най-простото облекло, две тежки като килими престилки, една отпред и друга отдире се среща само низ Дунавската област". Описание на женска Хърцойска носия : ------------------------------------ Пещемал - два вида :къс от синьо платно и ситно набран и по-дълъг черен ситно набран. Друг вид престилка "тъкменик" - още по-къс от пещемала,състоисе от две прес- тилки от вълнен шарен плат:преобладава червената боя,прошарена с черна(тежък ,прилича на хубаво килимче) Вълненик - задната престилка е по-дълга и недотам пъстра като у тъкменика. Куфуций - антерия с къси ръкави,дълга до кълките. Бяла дреха - от аба, дълга с ръкави и малко червено и синьо нашарена по краищата на ръкавите. Елек - от червено вълнено сукно, без ръкави(носи се лете)Антерия - с ръкави и клинове по дължината. Вълнена аладжа - от черно и червено носие се зиме Долактанче - като антерия, аладжа Кожух - къс без ръкави и без клинове Елече - подплатено кохухче Червено джубе - от аба, с клинове - дълга дреха винаги подплатена с кожа Булка - червено джубе ушито от свекървата; бял сукман, червени ботуши. Дъска - привързва се към чембера, а връз чембера бяла забратка. Дълга риза - ошита по пазвата - нагръдница; на раменете на ризата има шев, който се казва "бор"; по ръкавите шева се казва "борки" - има по-малко шев. Огърлието на ризата се казва "чопак". Престилка – шарена. Ута(фута) - от дебело вълнено сукно(престилка) Запаска - по-тънка от футата престилка от памучно платно. Коренка - шарена престилка тъкана от вълнена прежда ;"дребенка" - тъкана от дреб. Обувки - цървули, чехли, калеври, жълти катъре(пантофли) Описание на мъжката хърцойска носия : ------------------------------------- Лятно време - бели или черни гащи от домашно платно; риза над гащите. Зима - бърденци - вълнени тесни гащи (бели и черни);потури;за мъжете над 40години - кълчищни гащи.калцуни на краката Забунче - горна абена дреха отзад с клинове които стърчат Долактанче - стига малко под пояса, а ръкавите до лактите, то се носи обикнове- но и под "клашника" Клашника е бял(основата вълнена,вътъка размесен с козина и ерина от агне, а пък ръкавите само вълнени -абени). Дорамче - бел елек без ръкави с два гайтана :син и червен, които вървят успоредно. Касаче - същото като дорамчето,само че е черно абено със син,а понякога и черен гайтан. Ямурлук - дълга абена дреха от аба с качулка Долама - бяла абена дреха без качулка.Кройката й отстрани е на клинове, та стърчат страните;ръкавите садълги до пръстите. Доламата обикновено е дълга до колене и една педя под тях. Старите мъже носели далги кожуси набрани отзад. Мъжката риза имала отпред, на ръкавите и на рамото бродерия - везана от вълна и разни бои. Тип риза "шарено огърле". Мъжете се опасвали с червен пояс и пъстротъкан колан. Носели кожени калпаци. Обуща : цървули, постале, кундуре (и то отпред с капаци). Облекло в с.Пиперково: ---------------------- - Женската носия се е състояла предимно от дълга и широка риза украсена сьс шевици и дантели по гърдите , ръкавите и долната част на полата. Вьрху нея се запасвал пищимал ( пола ), като вьрху непокритата от него предна част се поставя богато украсена престилка ( ута ) и двете са били изтъкавани от вьлнена прежда, а пищимальт е бил накъдрен. Отгоре се обличал дьльг пълнен елек без ръкави или ентирия ( нещо като яке пълнено с памук ). Друг вид женски тоалет това е дълга риза, късо пълнено елече, плетена пола. През зимата по-заможните са носели " контошче " ( късо палтенце от гладко кадифе обточено с хубава кожа ). На главата са носели забрадки: През зимата " бохчи " ( голяма плътна, дори вълнена забрадка ), през лятото бели тензухени забрадки сьс синци по краищата, а в празник " бариш " ( копринена кърпа обточена с дантела и мъниста ). Момичетата и момите са ходели сьс сплетени на плитки коси, а омъжените жени са навивали плитките като венец около главата си, за да са прибрани под забрадката. Допьлнение кьм тоалета са били нанизи пендари, синци, мъниста, цветя. В зависимост от сезона са носели дълги или къси чорапи, цървули или опинци . Мьжката носия се състояла от риза подобна на женската само че по-къса, като празничната е била украсявана сьс шита шевица; долни дълги гащи от коноп или памук; горни гащи " бьрденца " ( потури ) - за лятото по-тънки, за зимата вълнени. Горна дреха според сезона е била: елече, антерия, кожух, габин, ямурлук. На главата са носели калпаци, а по жътва вързани по особен начин кърпи. Обували са се с навои и цървули, почти не са носели кундури. Детската носия на момчетата и момичетата е почти същата като на вьзрастните. До 6 годишна възраст всички момчета и момичета носят еднакво облекло: до кръста ризка и елече, а от кръста надолу отпред и отзад по една ута, на краката чорапи и терлици . Всички материали необходими за направата на облеклото са се изработвали от жените в семейството. В книгата на Петър Добрев “Ключът към древната Българска история” откриваме речник от думи : ДРЕВНОБЪЛГАРСКА ДУМА СЛАВЯНСКИ АНАЛОГ Обич любов Омраза ненавист Хубав красив Лош зъл Тичам бягам Цапардосвам удрям Чукар връх Хвърча летя Хвърлям мятам Чукам хлопам Чук млат Къща дом Кочина свинарник Церя лекувам Цяр лекарство Кърпа забрадка Бъркам греша Залък къс Храня се ям Храна ядене Вървя движа се Карам доставям Кос скворец Карагуй сокол Герак ястреб Чавка врана Гугусчук гълъб Псувам,попържам ругая Всички приведени в този списък древнобългарски думи (казва Петър Добрев) се срещат и до ден-днешен в района на някогашното царство Балхара и са извлечени от езиците на мунжаците,йидга,пущуните и народите на западен памир,който някога е влизал в границите на това древно българско царство. А аз заявявам,че тези думи се използваха в моето детство и до ден днешен се използват от хората живеещи в с.Пиперково.Доказателство за българските корени на това село.

Используются технологии uCoz